Изтръгвах безжалостно... 
с голи ръце,
разкъсвах,кървеше,болеше
и капеше по мойто лице.
Свирепо и тя с мене се бореше.
Разкъсвах със зъби,с нокти...
изхвърлях парченца...
едно по едно
и зейваше яма,която крещеше
със свойто едничко само.
Пълзях по ръба,
там дето се плъзгаше...
С кръвта се изцапах,
вкуса й усетих...
остър и леден
като на меча отблясъка,
пробождащ очите ми,
предизвикващ агонията на крясъка.
Ослепена,пропаднах на дъното,
с ядрото на болката слях се,
изтощение топло прегърна ме
и в миг на светлото върна ме.
Слънцето приветливо грееше,
вятърът гальовно шептеше,
звездите искрящо проблясваха,
луната любяща трептеше.
Бях оживяла.
Докоснах го...тука си беше...туптеше...
Но чувствах се мъничка,празна,
нещо от мене като,че липсваше.
Тогава дочух в ъгъла нещо...
тихо скимтеше...
Бе мъничко,
като изхвърлено кученце,
самотно там нейде стоеше.
-Не плачи!Не виждаш ли,че вече сме двама?
Болката дари ни с обич голяма.
Обич,която в сърцата цъфти
и с теб сме готови да срещнем всички беди...