и красиво и...отровно...кукуряк:)

усмихнат привет от мен за теб

кукуряк ли е? защото си мислех, че е в лила, но явно е моя си заблуда...като си помисля за израза - като кукуряк - (свеж; бодър; ведър) такова нежнозелено пасва - кукурячесто

Кукурячета са, да! :) Бяха обсипали цели полянки! Кукурячета ококорчени такива едни! :)) Така им се израдвах! :)
Марта, оказа се, че всъщност имало доста цветове кукурячета, а аз не знаех.
http://www.artgradina.com/Statii-1/Helleborus.html
Познавам си само зелените! Не знаех също, че са толкова силно отровни!

Започвам да изучавам светът на цветята по-отблизо! :))
Което пък ми напомня за "Цветята на малката Ида" :)) Една изключително любима приказка, която трябва да си издиря и пак да си прочета! :))

Намерих си я!:)

Цветята на малката Ида

Всички цветя вехнат! Защо? – попита тя студента, който беше седнал на дивана. Ида много го обичаше, студентът знаеше най-прекрасните приказки и изрязваше толкова забавни картини от хартия: сърца, с малки дами, които танцуваха в средата; цветя и големи замъци, чиито врати се отваряха. Бе очарователен човек.

- Всъщност, знаеш ли какво им е? – отвърна студентът – Били са на бал тази нощ, затова са уморени.

- Но цветята не могат да танцуват! – каза малката Ида.

- Могат, когато настъпи нощта и ние заспим, те изскачат радостно от всички посоки. Организират си бал почти всяка вечер.

- А децата не могат ли да присъстват? – попита малката Ида.

- Могат, децата на цветята. Малките маргаритки и теменужки.

- Къде танцуват най-красивите цветя? – попита малката Ида.

- Нали често ходиш пред големия замък, където кралят живее през лятото, в прекрасния парк пълен с цветя? Виждала си лебедите, които идват при теб, когато им подаваш трошици от хляб, точно там има истински бал, уверявам те!

- Вчера бях в парка с мама, каза Ида, но всички цветя бяха увехнали, нямаше нито едно цвете! Къде са, тогава? През лятото бяха толкова много.

- Те са вътре в замъка, отговори студентът. Щом кралят и придворните се върнат да живеят в града, цветята влизат в замъка и са много радостни.

- Но, нима никой не наказва цветята, за това че танцуват в кралския палат?

- Никой не знае. Понякога, нощем, старият пазач обикаля замъка. Той има голяма връзка с ключове. Щом цветята чуят подрънкването им, застават неподвижни, скрити зад плътните завеси и само едва подават глави. „Усещам, че има цветя тук“, казва пазачът, но не може да ги види.

- Колко забавно! – възкликна малката Ида, пляскайки с ръце – А, аз няма ли да мога да ги видя?

- Можеш, спомни си да надникнеш през прозореца, когато отидеш там следващият път и ще ги видиш. Аз ги видях днес. На дивана се беше изтегнал голям жълт нарцис, който си представяше, че е знатна дама.

- А, могат ли цветята от ботаническата градина също да ходят на бал?

- Да, разбира се, тъй като, когато поискат могат да летят. Нали си виждала красивите червени, жълти и бели пеперуди, които приличат на цветя, те са били цветя преди. Откъснали са се от стеблата си, издигнали са се високо във въздуха размахвайки листенца, сякаш са крила и са полетели. И тъй като са били послушни, им било разрешено да летят и през деня, вместо да стоят неподвижни върху стеблата си. Накрая листенцата им се превърнали в истински криле.

- Възможно е, все пак, цветята от ботаническата градина никога да не са били в кралския палат и съвсем да не знаят, колко е забавно на бала.

- Предлагам ти да изненадаш професора по ботаника, който ви е съсед. Познаваш го, нали? Щом отидеш в неговата ботаническа градина, подшушни на някое от цветята, че има бал в замъка нощем. То ще разкаже на останалите и ще полетят натам. Щом по-късно професорът слезе в градината си, няма да открие нито едно цвете и ще се чуди, какво ли се е случило с тях!

- Но как едно цвете, може да разказва на останалите? Те не могат да говорят.

- Наистина не говорят с думи, – отговори студентът – но използват жестове. Не си ли забелязала, как при всеки полъх на вятъра, цветята поклащат глави и размахват зелените си листенца? Това е също толкова изразително, както, ако говореха.

- А професорът разбира ли жестовете им? – попита Ида.

- Естествено. Когато слизал в градината си една сутрин, професорът забелязал как копривата прави знаци с листа на червения карамфил, за да му каже: „Ти си прекрасен и толкова те обичам!“ Това не се харесало на професора и пернал с ръка листата на копривата, това са нейните пръсти. Така се опарил, че от тогава не смее да се докосва до коприва.

- Забавно е. – каза малката Ида.

- Как може да се разказват подобни нелепости, промърмори държавният съветник, който беше дошъл на гости и също бе седнал на дивана. Той никак не харесваше студента и мърмореше всеки път, щом го видеше да изрязва забавни хартиени фигурки: човек увиснал на бесилото, който държи сърце в ръка, защото е откраднал много сърца. Съветникът никак не харесваше това и казваше, както и сега: „Как може да се пълни главата на детето с подобни нелепости? Какви безсмислени брътвежи!“

Малката Ида намираше да забавни разказите на студента и много мислеше върху тях. Главите на цветята бяха оклюмали, защото се бяха уморили от среднощните танци, със сигурност са болни. Тя ги отнесе при останалите си играчки разположени върху маса, чието чекмедже бе пълно с всевъзможни съкровища. В малкото легълце бе полегнала куклата Софи, която спеше, но Ида ú каза: „Непременно трябва да станеш, Софи и да спиш в чекмеджето тази нощ; горките цветя са болни и ако пренощуват в твоето легло, може би ще оздравеят!“ Тя взе куклата, която сърдито замълча, тъй като съвсем не бе доволна да отстъпи леглото си. Ида сложи цветята в леглото на куклата, зави ги чак до главите с одеялото и им каза да почакат кротки и спокойни, докато им направи чай, за да оздравеят и да станат на следващата сутрин. Тя дръпна завесите около леглото, за да не влиза слънцето в очите им. През цялата вечер не можеше да спре да мисли, за това, което студентът й бе разказал и когато дойде време да си легне, най-напред притича до перваза на прозореца, където зад завесата бяха подредени саксиите с очарователните цветя на майка й, зюмбюли и лалета, прошепна им съвсем тихо: „Зная, че трябва да отидете на бал!“ Цветята се престориха, че не я чуват. Но малката Ида, все пак, знаеше това, което знаеше… Щом си легна, дълго продължи да мисли. Колко би било хубаво, ако можеше да види, как малките цветя танцуват в замъка на краля.

- Дали наистина и моите цветя са там? – и с тази мисъл заспа.

Събуди се посред нощ, беше сънувала цветя, студента и съветника, който го мъмри и обвинява, че пълни главата й с глупави и щури идеи. В стаята на Ида цареше пълна тишина, нощната лампа светеше върху масата, родителите й спяха. „Дали цветята ми все още лежат в леглото на Софи? – запита се тя. Надигна се леко в леглото и погледна към притворената врата. Ослуша се и й се стори, че някой свири на пиано в съседната стая, но съвсем тихо. Никога не бе чувала тъй нежна музика.

- Сигурно сега всички цветя танцуват! – каза тя. Господи! Колко бих искала да ги видя! – Но не смееше да стане. „Ако можеха само да влязат тук.“, помисли си тя.

Но цветята не идваха, а музиката продължаваше да звучи, все така тихо. Накрая, тя не издържа и изпълзя от леглото си, приближи се безшумно до вратата, за да надникне.

В съседната стая нямаше нощна лампа, но въпреки това бе толкова светло, луната грееше през прозореца и осветяваше пода точно в средата. Всички зюмбюли и лалета се бяха подредили изправени в две редици. Празните саксии стояха върху перваза на прозореца. Цветята танцуваха грациозно по паркета. Голяма червена лилия бе седнала на пианото. Ида бе сигурна, че я е виждала през лятото, защото помнеше думите на студента: „О, колко прилича на госпожица Лина!“ и как всички му се присмяха. Сега Ида виждаше, че елегантното цвете, наистина прилича на госпожицата и дори свири като нея.

После видя, как голям син минзухар подскача в средата на масата, точно там, където бяха играчките й. Отправи се към кукленското легло и дръпна завесата. Болните цветя лежаха в леглото, но веднага станаха и дадоха знак на останалите цветя, че също искат да танцуват. На Ида се стори, че нещо падна от масата. Погледна натам и видя, че това е карнавалния жезъл, който е скочил на земята. Да не би и той да се мисли за цвете? Много мил бе, все пак, този дългуч. На върха му имаше восъчна кукла с широкопола шапка. Жезълът подскочи върху червения си крак сред цветята. Започна да тропа силно, тъй като танцуваше мазурка, танц – непознат за цветята.

Изведнъж восъчната кукла, която седеше на върха на жезъла, стана голяма, завъртя се край цветята и започна да крещи на висок глас: „Може ли да се пълни главата на дете с подобни глупости? Това са глупави измислици!“ Така приличаше точно на държавния съветник, с широкополата си шапка, бе също тъй бледа и недоволна, както него. Цветята започнаха да я бутат и тя се смали, докато се превърна отново в малка восъчна кукла. Жезълът продължаваше да танцува и съветникът бе принуден да го следва. Нямаше избор: от голяма фигура се бе превърнал отново в малка восъчна кукла с блед тен и широкопола черна шапка.

Цветята помолиха дългуча да спре, особено онези, които бяха станали от леглото на куклата и танцът бе прекратен.

Но ето, че бесни удари се разнесоха от чекмеджето на масата, където лежеше Софи, куклата на Ида, заедно с много други играчки. Лешникотрошачката притича до ръба на масата, протегна се и успя съвсем леко да отвори чекмеджето. Софи се изправи и се огледа наоколо с учуден вид.

- Значи има бал тук, каза тя. Защо не сте ми казали?

- Искаш ли да танцуваш с мен? – попита лешникотрошачката.

- О, да! От теб ще излезе страхотен танцьор! – троснато отговори тя и му обърна гръб. Седна на ръба на чекмеджето в очакване някое от цветята да я покани на танц, но нищо такова не се случи. Покашля се леко, хм, хм, хм, но никой не се приближи.

Тъй като никое от цветята не забелязваше Софи, тя скочи на пода с трясък. Всички цветя дотичаха, наобиколиха я, за да попитат, дали не я боли някъде. Всички бяха много мили, особено тези, които бяха лежали в леглото й. Не, съвсем не се беше ударила, увери ги тя и цветята на Ида й благодариха за удобното легло. Всички я харесаха и я заведоха в средата на стаята, там, дето блестеше лунната светлина. Танцуваха заедно и всички цветя се въртяха в кръг около нея. Софи бе много доволна и им заръча да пазят леглото й. А цветята отговориха:

- Много сме ти благодарни, но не можем да живеем толкова дълго. Утре ще бъдем съвсем мъртви. Но предай на малката Ида да ни погребе в градината, там, където лежи канарчето й. Така ще поникнем отново през пролетта и ще бъдем още по-красиви.

- Не, не умирайте, каза Софи, прегръщайки цветята.

В този миг вратата на стаята се отвори и през нея нахлу тълпа танцуващи цветя. Ида нямаше представа, откъде идват. Може би това бяха цветята от градината на краля. Най-отпред танцуваха две прекрасни рози със златни коронки на главите: кралят и кралицата. Следваха ги най-очарователните шибои и карамфили, които раздаваха поздрави във всички посоки. Придружаваха ги музиканти: макове и божури надуваха грахови шушулки. Сини иглики и момини сълзи звъняха, сякаш са камбанки. След тях идваха и други цветя, всички заедно танцуваха, сините теменужки и бялата лайка, маргаритите и нарцисите. Всички се прегръщаха, тъй очарователно бе да ги гледаш.

Накрая цветята си пожелаха лека нощ, а малката Ида също се върна в леглото си и сънува всичко, което вече бе видяла. Когато се събуди на следващата сутрин, бързо изтича до масата, за да провери, дали цветята са все още там и дръпна малките завеси: да, там бяха, но съвсем увехнали.

Софи лежеше в чекмеджето и изглеждаше доста сънлива.

- Спомняш ли си, какво трябваше да ми предадеш? Попита Ида.

Софи изглеждаше изненадана и не отговори.

- Не си никак любезна, каза Ида, все пак те танцуваха с теб. Тя взе малка хартиена кутия с нарисувани птици върху капака, отвори я и сложи вътре мъртвите цветя. Отнесе ги в градината, за да израснат още по-красиви през следващата пролет.