Из "Птиците умират сами"-Колийн Маккълоу
Тази книга е една от любимите ми!



"Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка... или поне така е според легендата...

...тогава имаш представа и можеш да плачеш всеки път,когато чуеш тая песен...обаче,мисля...плаче всеки за оная своя стара любов и вечна рана...несподелената обич...или ...трудно споделената...те ...болят...

Единствено ако си преживял такава болка,ще можеш да я разбереш истински...и да се насладиш на щастието...макар и краткотрайно да е то...

...исках да споделя,че през 1986 г. гледах филма и плаках,но не знаех защо...
...после,когато прочетох за първи път книгата , вече знаех точно за какво става дума....
...(снощи писането нещо не ми се получи,защото писах бързо,на български ,но не на кирилица и т. н....) такива ми ти работи...
лека нощ...

и преживяна...

...в различни етапи от живота си.Гледала съм и филма сигурно два пъти.Остава си една от любимите ми книги.Бях влюбена в Ричард Чембърлейн,а когато гледах филма очите ми останаха в онази рокля на Меги...с цвят "пепел от рози".Цялата история много ме беше впечатлила и някак си я чувствам особено близка....Преживявах всичко заедно с тях...Тази силна,но невъзможна любов...