Няколко стихотворения, които е писала баба ми...

Аз сън сънувах

Аз сън сънувах, сън вълшебен,
и в него, само двама с тебе.
Сребриста утрин, сноп лъчи,
вървиме тихо и мълчим.

Една пътека чиста, бяла,
далеч пред нас се бе простряла.
Плахо пристъпваме, мълчим.
Дали по нея да вървим?

Дали по нея ще ни срещнат,
мечти жадувани горещо.
И дали все така ще свети
тъй над главите ни небето?

Или не ще ни тя измами
да се подхлъзнеме и двама,
И в светлината й лъчиста,
да рухнат спомените чисти?

Аз сън сънувах, сън вълшебен,
и в него само двама с тебе.
Пътека бяла пред нас свети,
до болка стискаш ми ръцете.

До болка ми ръцете стискаш,
и толкоз малко, зная, искаш.
Една мъничка, светла вяра,
сърцата в нея да изгарят.

Това го е писала доста отдавна и  каза, че й звучало малко сладникаво...Значи, ако прочете мойте ще й стане прекалено, прекалено сладникаво :(  Днес отидох да ми проведе някой и друг урок...Тя пише стихове много, много от отдавна...любителски. Обаче аз съм чела много малко от тях...поради стечения на обстоятелствата. Майка ми също е правила опити да пише, оказва се, че и сестра ми също...но и техните не съм чела. Дядо ми е починал една година преди да се родя. Той е бил учител по български език и литература. Не го познавам никак...
почти не са ми говорили за него. Хората обаче говорят, че е бил  много добър, кротък,честен и интелигентен човек.Честно казано ме е срам, че съм доста неграмотна в някои отношения...Та днес разбрах всъщност какво представлява ритъмът в стихотворението...Ще се пробвам да пиша по правила, когато мога и ако успея, разбира се! Заради тази семейна черта си струва, въпреки, че никога не сме били много сплотено и щастливо семейство. Чакам обаче вдъхновение, пък в последно време го няма никакво точно за това. Доста ми е натоварено, мисълта ми е заета с други неща...всъщност с куп неща, а и не оставам сама. Когато съм сама, тогава обичам да се занимавам с неща, които обичам! :) Аз си чакам вдъхновението, обаче вдъхновение по правила...как става...незнам?

По-късно ще добавя още две стихотворения. Викат ме по спешност за вечерята!!

Фиййййууууу...туп...Появих се отново вече похапнала! :)

Та ето следващото стихотворение. Днес се снабдих с четири. Тя просто тях реши да ми даде...днес...

Ще хвърлим шепа пръст

Вярвам, в дългия житейски път
ний отново нейде ще се срещнем.
Там, на някой стръмен кръстопът
шпаги ще кръстосаме, пресрещнем.

Кой ли пък тогаз ще победи,
или пак ще се излъжем двама?
Аз ранена, сразен тежко ти
пак ще мислим, победен че няма.

Мойта рана дълго ще гори.
Аз от гордост няма да ти кажа.
Ти ще страдаш, ще болиш дори,
но на щастлив ще се правиш даже.

После знам, ще хвърлим шепа пръст
огъня да скрием неугаснал,
на мечтите ще положим кръст,
раната парлива да зарасне.

Но тя дълго, дълго ще дълбай,
ще кърви, ще се изцежда бавно,
и от огъня й неугаснал знай,
никога не ще се с теб избавим.

На майка ми

Аз искам да си все до мене мамо,
и в дните ми, и в сънищата тихи.
Защото знам, че твойта обич само,
като лъч звезден никога не стихва.

Когато мъка ме души горчива,
когато сили да заплача нямам,
аз искам до теб колене да свивам,
притихнала до скута топъл, мамо.

Ликът ти скъп като милувка тиха,
клепачите ми леко да претваря.
След тежък ден, когато в сън притихна,
аз името ти тихо да повтарям.

И в радост, скърби, болести и здраве
бъди до мен ти вечно, неотлъчно.
Защото знам, че само с теб тогава,
и в тежък ден не ще ми бъде мъчно.

Аз искам да си все до мене, мамо.
Макар да знам, че ти си тъй далече,
Но идвай поне в сънищата само,
Дори на сън, но идвай всяка вечер.


Боли ме от това, че все сме имали някакви дразги всички заедно или поотделно, но в крайна сметка по-важна е връзката, която винаги ще съществува дори и да сме много далече един от друг. Всеки един носи частичка от другия, гени предаващи се по наследство, оживяващи по нов начин с всяко следващо поколение. Раждащо се, но повтарящо се. Отново кръговрат. Сега някой да не си помисли,че нещо се самоизтъквам. Няма такова нещо...нямам никакви претенции, че правя нещата перфектно...Иска ми се, разбира се, затова и се стремя да опознавам и вниквам в същността на нещата...но в крайна сметка стигам до извода, до който са стигнали други, далеч преди мен, че "Колкото повече узнаваш, толкова повече разбираш,че нищо не знаеш".Но пък съществува предизвикателството да търсиш, да доказваш, да намираш, да удовлетвориш сам себе си. Дори и да грешиш, дори и да ти трябват безброй опити...Животът всъщност е низ от безброй опити в различни насоки, опити успешни или неуспешни, които дават смисъла на пътя, дават пълнотата, дават чувството,че не си живял напразно...Опитал си...

Леле, лелеее нещо се разфилософствах...Спирам...Точка...Край.