Прочетен: 835 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 29.05.2008 21:30
*
*
*
Изпари ми се желанието за много неща! Не е същото...няма и да бъде...Таман си помислиш, че нещо си постигнал и ...уви...в следващия момент разбираш, че има още много за постигане...Хубаво е да плуваш в спокойни води, но все нещо размътва водата...или излиза буря и завихря частичките в невъобразим хаос! А ти си някъде там...сред него и търсиш отново посоката до малкото островче, на което да спреш, да отдъхнеш...за секунди поне...да събереш нови сили за поредното гмуркане...И докато вдишваш дълбоко, мечтаеш отново за спокойни води, надявайки се да няма много изненадващи подводни скали, разкървавяващи краката, ръцете, душата, сърцето...а и вярата ти. А по принцип обичаш гмуркането, предизвикателството да преодоляваш препятствията, разразилите се бури, вълненията...адреналина от преодоляването, но изпитваш страх...страх от непосилното, неочакваното и непреодолимото...или загубата след всички усилия..."Дали ще се справя, дали ще успея, дали ще мога, дали ще издържа?"...И опираш до това дали да рискуваш и да се хвърлиш в непознатите води или да се осланяш на познатото и сигурното...Да рискуваш, но когато не знаеш посоката и не си сигурен в силите си? А и разстоянието до другата суша е неясно? Изчакваш удобния момент...когато си готов...А дотогава?
...Обмисляш, чакаш и вдишваш дълбоко...
Очите ти се реят там някъде, потънали в хоризонта, подвластни на вечния стремеж...
Чакайки прекалено дълго, решаваш да пристъпиш, но усещаш, че не можеш...корените са се впили дълбоко в пръстта...Ако искаш да продължиш, трябва да ги отсечеш...