Прошепна ми за теб морето и онези колонки от карти, наредени в сумрака.
  Бях на лагер на Равда. Период, в който преглъщах явни лъжи и горчиви предчувствия за края на една любов. Определено не бях в най-цветущо настроение. Почти през цялото време се реех някъде в мислите си. Хем бях сред съучениците си, хем не бях. Странно усещане... за живот в два паралелни свята - реалния и в дълбоко твоя си. И онова мило момче...Харесваше ме, но никак не си подхождахме. Беше много по-нисък от мен, иначе бе страхотен приятел. Все до мен гледаше да седне в час...и сега така се навърташе. Един път дори се опита да ме целуне, но просто не ставаше...Не виждаше ли, че не става? Определено беше добряк, обаче...
  Седеше до мен и тази вечер. Редях картите, загледана в бъдещето си. Миналото бе ясно, сегашното клонеше към минало, интересно ми беше утрето. Не може да бъде?!? Пак вале спатия. Хм...кой ли е той? Прехвърлях мислено всички познати. А защо пък реших, че трябва да е познат? "В бъдеще ще се запознаете с...вале спатия...", "Ще има важна роля в живота ви...вале спатия...", "Сериозна връзка с ...пак вале спатия." Интересът ми нарастваше. Започнах да се оглеждам и търся в тълпата. Оставаше загадъчен...но чаках.
  Обичах да се разхождам по плажа. Откривах те в синьото на небето, в зеленото синьо на морето. Нощем гледах блещукащите звезди и си мечтаех за най-красивите очи. Бездумно времето разказваше за теб. Опознах те още преди да те познавам.
  Измина месец-два...Дойде и топла есента. Копнежно те търсех сред първите опадали листа...Чаках те...
  С него нещата не вървяха. Знаех си. Болеше, но преглъщах. Вече ми беше все едно. Бях опознала всичките му лъжи. Дори се забавлявах, предугаждайки следващата. Много работеше този човек, много...
  Този ден седях самотна в къщи. Дочувах гласовете от двора в съседство, където преминаваше отлитащото ни детство. Какво правех тук? Имах нужда да се разведря. Облякох се и излязох. Стоях, наблюдавах играта...беше се заформило поредното турнирче...В тишината отекваха ударите на зарчета и пулове. Опитвах се да присъствам, едва се задържах...Стоейки сред другите чувах гласа и смеха ти...така познати. Разбъркваше тестето карти и ги хвърляше една след друга на масата. В кръг...Тогава ме погледна усмихнат...Тези очи...Прималя ми...Говореше ми нещо...дори не те чувах... Виждах само очите ти...очите ти и небето, онова небе, оглеждащо се в морето. Поглъщах всяка мимика от лицето ти, нежната ти кожа, къдравата тъмно-кестенява коса, движенията на устните ти...благостта и спокойствието, с които ме гледаше. Стъписана, дочух само: "...тази вечер...Ще дойдеш ли?". Преглътнах, поокопитих се и тихо смотолевих едно "Да". Дори не вярвах, че може да излезне звук. Ти си бил...ти си бил онова вале спатия. Седеше пред мен от плът и кръв. Определено те харесвах...Винаги съм те харесвала...През цялото време си бил до мен, но трябваше морето да ми каже...
  Никога няма да забравя онази червена блуза с големия черен надпис "Metal Hammer", на фона на която изпъкваха страхотно сиво-сините ти очи и онова мастилено синьо, тук-там избеляло, на тесните дънки. Харесвам те в червено...Отива ти...Обичам очите ти...обичам да потъвам в тях. Днес все още виждам небето, звездите, морето...теб...Но познавам и предусещам и бурите...

Предусещаш буря?
Какво се прави в такива случаи?
Внимаваш, или се оставяш на събитията?
Опитвала ли си да управляваш лодката, докато опитва да се разбие? Майсторски клас. С времето става забавно, а е и много полезно, спестява болки.
Хубава история. Отново знаците. Забравих последните знаци, много съм отвеяна. А морето не съм виждала почти, само за малко.

Хазарт, избор, предопределеност, случайност...
или просто съдба...