6 септември 2008

Айфеловата кула е най-голямата забележителност в Париж - поне така се твърди. На ден оттам минават хиляди хора от всички краища на света, чакащи на огромни опашки, за да се качат. Отдолу кулата представлява доста внушителна стоманена конструкция - тонове метал и огромни нитове. Нагоре се изкачва с асансьори, ескалатори и стълби. Кулата е разделена на три нива. Като група някак минахме по-бързо по опашките и зачакахме скупчени пред асансьора.Предупредиха ни да се качим първо най-горе, защото и натам се чакаше и след това да слизаме надолу. Тук се засякохме и с други български групи...то постоянно си се засичахме по различните обекти от Виена насам. Дойде асансьора, напълнихме го и потеглихме нагоре. Навън всичко взе да се смалява зад решетка от железа. Слезнахме на второто ниво. Там ни чакаше голяма опашка за третото. Париж се бе смалил...и се виждаше като на карта...Не се обхващаше с един поглед. Наредихме се за следващия асансьор. Тук чакахме доста дълго. Движехме се в редичка по едни отделени направени железни тесни коридори, извиващи се като змия...напред назад, напред- назад....така сигурно поне десет пъти... Хем се намираш сред тълпа, хем се движиш в редичка и подред.Тук се наблюдавахме дълго с едни и същи хора...всякакви - араби, руснаци, немци, китайци, испанци, японци, българи, французи...Така изглеждаха и такива езици чух. Дълго се връткахме преди да стигнем до края. А на края нашата опашка се сливаше с друга...като две реки в една. Стигнахме до асансьора и вече тръпнещи зачакахме и там. Дойде, отвори се вратата и се озовахме в тясна кабинка с големи стъкла до пода. Можеше да се види директно надолу колко сме се изкачили и колко сме високо.Тук ме достраша честно казано. По принцип имам страх от високото...е не панически, но...Не гледах през прозорците...само усещах как се издигаме все по-нависоко. Изведнъж спряхме, вратата се отвори и се озовахме в едно помещение, наподобяващо наблюдателна кула (не че съм се качвала в такава),затворено, кръгло, цялото в прозорци. По едни стълбички се качваше най-горе на върха. Там беше открито, опасано с обезопасителни мрежи. Гледката беше невероятна...Париж се простираше пред нас отдолу като изрисуван...с реката, парковете, улиците, забележителностите, кварталите, стадионите...Сена, Булонският лес, хълмът Монмартър, незнайно защо съм пропуснала да го снимам оттам, небостъргачът,който се извисяваше над всички сгради около него, кварталът с модерна архитектура...Много красиво беше... И страшно студено! Така духаше, че направо имах чувството, че ще ме отвее със все мрежите нанякъде...Обиколихме набързо, задържайки погледа си на разни места...Горе в една малка стаичка през стъкла се видяха восъчни фигури...като истински...Имаше и шампанско бар - за желаещите да пийнат по чаша шампанско горе на върха - по 3 евро чашката. Там имаше една двойка, приличаха ми на младоженци, мъжът обгърнал жената, облегнати до стената, с чаши в ръце, отпиваха бавно и с наслада. Жената държеше в ръката си бяла роза, опряна до гърдите й. Седяха така спокойно, като че вятърът и хората наоколо ни най-малко не ги обезпокояваха. Това беше техния си момент. Сякаш бяха някъде другаде. Аз умирах от студ. Главата така ме заболя от вятъра-ужас...направо централно и дълбоко. Взе и леко да се смрачава. Не можех повече да се любувам на гледката оттук и слезнах долу в закритото помещение. Пфууу, отдъхнах си. Как може вятърът така да те изморява. Времето ни беше ограничено- имахме точен час за среща пред автобуса, видяхме че времето е напреднало и заслизахме надолу пак с асансьорите. Този път, го деляхме с датчанчета, сестра ми така каза, защото е живяла в Дания. На второто ниво отново слезнахме. Разкри се разкошна гледка. Залез над Париж...Небето гореше и сменяше нюансите си...Беше много красиво! Щракнах няколко снимки. Докато слезнем до долу съвсем притъмня, а кулата беше обляна в синя светлина, от едни прожектори поставени централно точно под нея. Много красиво се получаваше. От едната й страна бяха наредени звездите на европейския съюз. Хора все още се редяха, на огромни опашки, за да се качат. Имахме още малко време и изтичахме да се снимаме на едно място, от където кулата се хващаше цялата. Докато се съберем всички малко се позабавихме. Изведнъж Айфеловата кула грейна като коледна елха, накичена цялата в малки лампички (поне отдолу така изглеждаха). Насладихме й се на всички прелести - почти ...без ресторантите. Много вълнуващо беше. Качихме се в рейса някак изпълнени, обогатени, възхитени...с ах, ех, их, въй и тъй. Това се дължеше изобщо на впечатленията от целия ден. Не бих казала, че кулата ми хареса най-много, сърцето ми беше на други места, не че не ми хареса и не се възхитих. На път към хотела минахме бавно по нощно осветеното най-известно авеню Шанз-Елизе и луксозните магазини. Както и пред грейналата като слънце сграда на Операта - една изключително красива сграда. Много блясък, много нещо, чак ме заслепи...А все още не бяхме видели Версай, Версайските градини и Лувъра отвътре...Рейсът ни остави пред хотела леко зашеметени.
Прибрахме се поизтощени от ходене и емоции, попреситени от впечатления. Вече си бяхме свикнали със стаичките. Влизайки в банята забелязах, че са сменяли кърпите и беше чистено...На леглата също бяха сменени чаршафите, завивките опънати отгоре, подмушнати под възглавниците, а дрехите и нещата, които сме си били метнали върху леглата бяха поставени пак на абсолютно същото си място...Бряхх! Нищо не липсваше. Тази вечер хапнахме кой каквото си имаше и си пуснахме по душ. Спах като къпана...

мел прекрасно е , особено гледката към сена и версай... благородно ти завиждам )))

преживяванията ти и всяка твоя крачка. Продължавай да пишеш.
Поздрави и усмихнат ден!

Толкова хубаво описваш, Мелс, че остава да го нарисуваш...Със светлини, сенки, цветове, образно и хубаво... :)
Сигурно още си пълна с емоции и впечатления, които ще те държат дълго и ще те зареждат с много!...
Радвам ти се...:)
Щастлив ден!:)
...И благодаря за прекрасните постове-пътешествия!:)))

Хубаво е да сбъднеш мечтата си, лошото е, че не можеш да пребиваваш постоянно в нея. Сега като прочетох описанията ти, си помислих, че съм била там в някакъв друг живот, толкова далечно ми се струва.