Това беше първият ми пост в блога! :)) После го изтрих, както и много други, но мисля, че е добре да започна Новата година отново с него!:)



Събуждам се. Бавно отварям първо едното, после другото око. Слънцето се е настанило в стаята и е изрисувало шарени сенки по стените. Усещам топлина, допир и познат мирис на мъж. Любимо лице, целувка,нежност и чувство за пълнота. Какво друго ти е нужно...Ставам, люлеейки се и се запътвам към печката да сложа кафеварката. Обожавам мириса на кафе. Обичам аромата и вкуса му. Има някакво особено очарование в сутрините -някак всичко е приглушено, притихнало, спокойно. Мигове, които са само твои, в които оставаш сам със себе си, в които имаш усещане за безтегловност и безвремие. Студена вода, капчици свежест, обливащи лицето ти. Водата, без която не можем. Живителна глътка, разливаща се в тялото ти. Поглеждаш се -ти ли си това? Да, ти си! С всяка минута започват да нахлуват мисли. Мисли, които те вълнуват, които искаш да отхвърлиш, но те се завръщат отново. Не можеш да ги пренебрегнеш просто така. Мисли, които те объркват, които се впримчват в теб като някакви пипала, мисли, които те притесняват, вбесяват, забавляват, възбуждат, побъркват.....
Поглеждаш през прозореца. По синьото небе се движат леко бели, пухкави облачета, приличащи на пуканки, други, прозрачни като дантели, през които прозират слънчевите лъчи. Въображението ти позволява да видиш всякакви фигурки, носещи се в синевата. Обичам зеленината. Разпростряла се е сред бетонните, тухлени сгради(нашите домове), а зелената трева се е плъзнала тук-там върху тротоарите. Дървета, сред дърветата по клонките подскачат птички, пеейки своите песни, забързани, заети с оцеляването. Листата игриво се полюшват от вятъра, който леко разрошва косата ти и нежно погалва кожата ти. Усещаш го, усещаш силата му, която те обгръща. Надушваш мирис на топъл хляб. Устата ти се изпълва със слюнка, предвкусвайки вкуса му. Няколко чифта любими очи. Топлота, докосване, близост, усмивка.. Усещаш, че си нужен. Обичаш да си нужен. И ти се нуждаеш от тях, просто защото ги имаш. Те те радват, те ти дават смисъл, сили, причиняват ти болка, предизвикват гнева ти, вбесяват те, но над всичко това стои любовта. Заради нея бързо забравяш и лошото постепенно избледнява. Само малко се безпокоиш. Те са тук и ти си тук. Това е най-хубавото.
Денят те приканва да се гмурнеш в дълбоките му води, пълни с предизвикателства. Да преодолееш разразилите се бури, да потърсиш островчета в бурното море, дори хоризонтът да не обещава нищо. Ти си силен, ти можеш. Вярата и надеждата са до теб постоянно. Помагат ти и ти показват пътя. А път има. Дори понякога да ти се струва, че не можеш да го откриеш....като малко камъче, хвърлено в морето. Ходиш по пътя, срещаш разни хора, хора, които харесваш, и такива, които не харесваш. Хора, които обичаш и такива, които мразиш. Хора, за които копнееш, хора, които те притесняват. Хора, които са до теб, а едновременно с това много далеч. Хора, които са просто част от фона. Усмихваш се. На всички тях, на себе си... Усмихваш се просто, защото си видял малко, сладко бебе, което си бърбори на свой език и си играе с пръстчетата на крачетата си. Усмихваш се, виждайки игриво малко коте в храстите, забавляващо се с клонките и въпреки играта, оставащо нащрек. Усмихваш се, срещайки нечии очи. Очи, в които можеш да потънеш, откривайки нови измерения на щастието. Мелодия, музика и ритъм. Калейдоскоп от лица. Движения, от които усещаш прилив на енергия и много емоции.
Небето се обагря в алено, розово, жълто, оранжево. Открива се невероятна колоритна гледка, която привлича погледа ти и настоява да останеш. Смрачава се. Цветовете избледняват и всичко потъва в загадъчност. Изпитваш удовлетворение, тревога, съмнение. Отдъхваш си, прогонваш мислите, които нахлуват отново. Отпускаш се блаженно, пренасяйки се другаде, в един друг свят. Светът на сънищата. Вървиш по моста, който свързва световете и откриваш, че има много разклонения, други измерения... Усещаш, че ходиш по облаците, летиш. Моста е изчезнал. Плуваш в море от пухкави облаци. Дали ще можеш да се върнеш? Не си пускал камъчета след себе си. Какво пък....Ще продължиш напред. Заспиваш, отнасяйки със себе си изминалия ден, превърнал се в спомен. Спомен, че си бил тук, че те е имало.

Щом дишаш, усещаш, движиш се, виждаш, чуваш, смееш се, обичаш, значи съществуваш, жив си. А животът е най-голямото вълшебство!! Сега... бих добавила и богатство!! :)

август 2006

Музиката е продължение от предишния ми пост:
Claude Debussy - Prelude to the Afternoon of a Faun
"Prйlude а l"aprиs-midi d"un faune"
"Следобедът на един фавн"