Поход - село Рибарица - хижа Вежен - 27-28-ми март 2010

        Организацията по качването до х. Вежен започна преди няколко месеца. Поводът - 1 година от първото организирано ходене из планините на група ентусиасти от 8 човека, нарекли себе си "Трупа Вежен", както и всички впоследствие присъединили се към тях. Този път се събрахме около 27 човека. Люси е един от най-големите ентусиасти, инициатор и организатор на походите. Преди една година изобщо не я познавах, само я четях от време на време в блога. По стечение на обстоятелствата се свързахме чрез форум на рок радио. Другото, което обединява групата, това е музиката и в частност рока. Освен за походи се организираме и за посещения на концерти, кино, театър, биропиене и други разни приятни занимания. Всеки се включва когато и където може.  Не съм от най-активните, но... разбираемо е. Страшно съм доволна, че попаднах сред тях и предприех тази стъпка. От години си търся компания за ходене из планините. Моите познати или все не могат, нямат време, или не си падат по приключения от този род, или просто си ги мързи. Което е жалко! Преди две-три години си обещах, че ще направя нещо по въпроса и то вече е факт, случва се. Честно казано доста се притеснявах дали ще се справя, но засега успявам, а ентусиазмът ми расте с всеки ден. Миналата година няколко пъти ходихме заедно до Витоша (всъщност всеки път се включват различни хора, кой когато може), качихме се и до Черни връх. Включих се през лятото и в поход от хижа Вихрен до хижа Синаница. Очарована съм от Пирин... въпреки многото камънак. Всяка планина си има свой чар и своя красота. Има толкова много места за виждане из България. 
      Голяма част от групата са млади хора и доста се притеснявах дали ще се впиша в цялостната атмосфера, но така ми хареса, така ми допаднаха всички, границите, различията някак се размиха, изчезнаха... всъщност няма такива... E, не съвсем... Чувствам се прекрасно сред тях, обичам компанията на млади хора, а те до голяма степен напомнят на компанията ни от ученическите години и малко след това (до преди да се оженим и всеки да поеме в различни посоки, пометен от ежедневните, битови проблеми и омотан в мрежите на някакви предразсъдъци). Същите са! Близки са ми по разбирания, светоглед, усещане за света, хората, природата, музиката.
    Та този път идеята беше да се отиде до с. Рибарица с коли, оттам поход до х. Вежен и евентуално изкачване на другия ден на връх Вежен (по желание). Досега ходех сама, но този път и мъжът ми изяви желание да се включи. Страшно се зарадвах! Последните две седмици бях тръгнала да се колебая, чудех се дали ще се справя, нямах ясна представа какво точно ще бъде, пък и евентуалното наличие на сняг и валежи ме притесняваше. В петък вечерта след работа бях толкова скапана и изморена... Трябваше тепърва да се оправя багаж, сандвичи, дрехи, храна, това-онова... Викам си: Как ще тромбовам утре цял ден? Къде съм тръгнала и аз?... Но заради мъж ми се мобилизирах и не се поколебах повече! И добре, че не се разколебах!

    На другата сутрин ставаме около 6:15ч. Кафенце, дооправяне на багажа, екипиране и хайде в колата. Трябва да вземем едно момиче в 7:30 пред Румънското. Качваме я и потегляме. По-голямата част от компанията е вече в Рибарица от предната вечер, за да празнува рожден ден на едно от момчетата. По пътя много спокойно, а времето обещава да е разкошно. Появява се и онзи лек, приятен гъдел от очакваното. Стигаме почти час по-рано от уговореното - към 9:15-9:30ч. Изнамираме хотела, в който са се настанили и заварваме няколко човека над димящи чашки сутрешно кафе. Изчакваме всички снощни да се събудят, наканят и тръгнат, и към 11:00ч. поемаме към началото на маршрута. Преди една кръчма (или механа?)"Заводна" се свива в дясно и по тесен път се озоваваме пред голяма дървена арка с надпис "Централен Балкан" и просторна, слънчева поляна. Не бързаме много... Тук се доизчакваме, междувременно се разиграва волейбол, смях...снимки...Около 12-12:30ч. потегляме. 
      От арката започва път, по който се стига точно до хижа Вежен. Бяхме чели, че преходът трябва да е някъде в рамките на 3 часа и половина, ако се свие по пътека през гората и с около час, час и половина повече, ако се движим само по пътя. Времето направо лятно. Слънчево и топло. Наклонът се усеща оттук. Мъжът ми помрънква, защото е с тежката раница, пък и идва за първи път. Хвърля злъчни погледи и си мечтае за колата. Аз си трая. Отношенията на още една двойка са под въпрос :))), защото и там той не знае какво го чака. Пътят се вие по долината на река Заводна, която е приток на река Бели Вит и извира от връх Вежен. Тук се намира резерват "Царичина". Това е наименованието на цветето огнено-червено омайниче, което местните хора наричат така - царичина. (Тези данни ги изнамерих в Интернет от любопитство и не претендирам да са 100 процента верни.) Много красива местност! По пътя на места има опастност от падащи камъни. Минаваме покрай чешма, отпиваме студени глътки и продължаваме... все покрай реката. След време асфалтът свършва и пътят се преобразява в черен път. Стигаме до мостче, реката отдолу разпенва водите си в камъните и препуска забързана на някъде. Озоваваме се на разклона, където трябва да решим по пътя ли да продължим или по стръмна пътека, виеща се нагоре. По карта, намираща се там на място става ясно, че разликата в разстоянието е в полза на пътеката. По нея ще стигнем много по-бързо, но и ще се озорим повече. Позачудваме се... На мен ми се иска да хвана по пътеката, но колебливо поглеждам мъж ми... Той разсейва съмненията: "Нагоре ще да е!". " Ми добре!". Тук се разделяме на две групи и поемаме отново. Часът е някъде около 13:30. Пътеката е доста стръмна, тясна и виеща се сред елова гора. Чува се реката, всичко е в шума, стъпваме по мек килим, на места има паднали дървета, доста дървесни гъби... Бая се поозорваме нагоре. Спираме често да отдъхнем. По-кратко, но и доста по-трудоемко, но пък интересно и засищащо откъм емоции и адреналин. Още малко, и още малко, и още малко... Отново попадаме на мъничко мостче. Тук нещо е покосило доста дървета. Натръшкани са като войници след битка. Винаги ме боли като виждам покосено дърво... А тук са много. На моста имам чувството, че сърцето ми ще изскочи. Едно огромно, натежало, пулсиращо сърце. Така силно бие в гърдите ми. Продължаваме... Със съчувствие поглеждам към мъж ми... Изражението му е променено. Гледам да сподавям смеха си. Хем ми е смешно, хем се притеснявам. Долита ехо: "За това си трябва подготовка! Не може така да се юрнеш!" Да де, ама кой ти има време за подготовки... просто това са възможностите. За едната бройка да бъда убита там, насред Балкана и хвърлена на мечките :))). Но все пак се смилява над мен!:))) За пореден път оценявам обувките си. Подметката е страшно важна! Както и удобните и практични дрехи. Докато долу беше почти лято, то тук започват да се появяват на места бели петна искрящ сняг, а в страни от пътеката изникват нежно-лилави минзухари. Наслаждавам се на песента на гората. Прекрасна е! Дълбоко успокояваща, облагородяваща, пречистваща и зареждаща! Дишам с пълни гърди и искам да запазя този въздух задълго в мен. Колкото повече се изкачваме, толкова повече става снегът. А пътеката е само нагоре, няма по-равни участъци... Поне до този момент. Озоваваме се в нещо като сумрачен тунел от гъста растителност, след което изведнъж пред нас блесва широка, равна поляна. Първата такава от началото. Насреща върховете на боровете прорязват небето. Краката ни потъват в дълбок сняг. Пътеката завива в дясно и отново се скрива сред висока и гъста растителност. После завой в ляво, още един в дясно и там... в далечината зад зелена стена от извисяващи се величествени борове (мури, смърчове... не зная точно какви са) грейва върхът в бяло, окъпан от слънцето. Още малко и се разстилат бели - пътеката и поляната пред сгушени едно до друго бунгала. Ето я и хижа Вежен в дясно. Стигаме. Гледката е невероятна! Обгръща те простор. Една огромна, слънчева поляна, обградена с борови гори. Хижата изглежда доста стабилна и както се оказва добре уредена. На фасадата приветливо ни посреща голям еделвайс, а на входа камбана. В дясно е столовата - общото помещение. Облъхва ни топлина. Бумти огромна печка и мирише някак уютно, меко - на дърва, храна и носещ се аромат на планински билки. Има неограничено количество чай - безплатно. Предлагат се супи. Днес борш. Вкусен е и горещ. Хапваме доволно, изгладнели от пътя. Разпределяме се по стаите - отделни, с печки с твърдо гориво, заредени за една нощ. За разлика от столовата тук е клинч. Трябва да се разпалят печките. Мъж ми се заема... И другите също. Отпърво запушва, дими, одимява цялата стая... Докато мъж ми се бори за огън и топлина, аз отивам навън да направя няколко снимки. Насреща... на голямата поляна пред хижата има малко възвишение... качвам се там и сядам на единствената пейка... Изведнъж усещам, че съм се озовала в центъра на Мястото. Освен мен, тук са се събрали и всички ветрове. Пронизват ме направо. Поляната отвсякъде е обградена с борове, изпъстрена е с много лилави минзухари, а насреща се извисява върхът. Много красива картина! Ако не ме пронизваха ветровете щях да остана още. Вечерта взе да се спуска, стана доста студено, слънцето се търкулна към залез и обагри в алено небето. Правя няколко снимки (колкото си мога)и се прибирам. Печката в стаята вече бумти топло... Чува се онзи толкова приятен пукот от разгорели се дърва... Мъж ми за пореден път се справя безупречно!:) Повечето от компанията са поизморени от купона вихрил се предната нощ и от днешното изкачване, та вечерта минава кротко, но много приятно. Някои се отдават на едно-двучасова дрямка. Абе сън си направо. Общото помещение се превръща в игрална зала - карти, табла, не се сърди човече. Междувременно се подготвя нещо като шведска маса. Кой каквото беше взел за хапване се извади и се сложи на едно място. Има и музикално оформление, за което се погрижва Боби. Към 23:30 - 23:45ч., доволна и приятно уморена, завита с много одеала, заспивам на 1640м. надморска височина. Някои мислят на другата сутрин да изкачват върха. И мен нещо ме гъделичка отвътре... 
     Спала съм добре. Като се събуждам топлото, уютно бумтене от печката не се чува, носът ми е малко студен, но под всички одеала ми е добре. Часът - 7:30-8:00. Поглеждам през прозореца. Бяла, гъста мъгла. Вали и сняг. Небето покрито със сиви облаци. Няма и помен от вчерашното ясно време. Добре, че тоалетната е вътрешна. Изобщо се радвам на удобствата на хижата. Доколкото разбирам можело и да се изкъпеш за 1 лев. Отиваме да закусим. Отново ни чака огромна тенджера с горещ, ароматен чай. Навън, през прозореца, снегът излъчва странно спокойствие. Излизам да го усетя... Да се слея с тишината. Валят топченца, като суграшица, но някак по-суха. Поляната цяла е побеляла от прясно навалял сняг. И се чува... Снегът... Как вали... Шшшшшшшш..., сред бялата тишина. И нищо друго. Само снегът, планината... и аз - една миниатюрна точица насред всичко това. Толкова са малко тези мигове... Иска ми се да са повече...
    Изкачването на върха естествено отпада. Ще трябва да дойдем пак някой ден. Отново разтеглено във времето се заизчакваме да се съберем, за да поемем наобратно към Рибарица. Тръгваме на групички. Всички дрехи са облечени, храната почти изядена и раниците доста по-леки. Надолу е три пъти по-лесно отколкото нагоре. Като изключим в случая снега. По-точно вятърът, който го бие директно в очите ни. Едвам гледам. Иначе пътеката е приказно преобразена през тази нощ. Всичко е бяло и недокоснато... Красиво... Клонките на боровете, мъховете, лишеите по стволовете на елите (смърчовете)са загърнати със снежна дантела. Колкото красиво, толкова и опасно. Пързаля се страшно по скритата под снега мокра шума. Постепенно надолу пухкавият снежец започва да преминава в мокър сняг, който все повече се просмуква в нас. Две-три от момчетата ни задминават, препускайки надолу като лосове... падат...стават...продължават. На разклона при моста спираме да починем целите подгизнали, поизчакваме се с другите и поемаме отново, вече по пътя. И тук всичко е преобразено. Реката, камъните по нея, дърветата наоколо, скалите - всичко се е сляло в една снежна картина. Почти не снимам от страх да не намокря апарата. До арката вече вали дъжд, от нас също тече... Шмугваме се в заслона на колите и отиваме да се изчакваме в механа "Заводна" - името на реката, която през цялото време ни следва. Не е свързано със завод, както първоначално си помислям.Преобличаме се кой с каквото може и има, пийваме, хапваме, разпределяме се отново в петте коли и поемаме към София. По пътя много дъжд, много нещо. Излива се като из ведро. Трудно, напрегнато за каране на места... направо опасно. Той мъж ми кара. Възхищавам се тайничко на умението му да пази самообладание в напечени моменти. Аз съм си паника. Ама и затова не карам. По-късно почти заспивам. Топличко, приятно, музика, сладка умора... Направо си ми се затварят очите. Стигаме благополучно в София, оставяме другите където им е удобно и както се помайтапвам в колата по-рано, дъждът точно пред нас спира. Всъщност тук като, че ли почти не е валяло. Пускаме си по един горещ душ и се потапяме в уюта на вечерта. Междувремено пускам да се извърти пералнята. А мислите ми все още се разхождат по пътеката, сред дърветата, песента на реката и музиката на планината. И онова чувство за свобода и пълнота, което можеш да изпиташ само Там...




 

много хубав, жалко само, че не можем да видим красивите гледки, на които си успяла да се насладиш!

Имам цял албум, разбира се! :)
Просто все по-малко време взе да ми остава за блога.
А твоите пътеписи са разкошни!!! Ще те навестявам май винаги, когато имам време! :)

много нередовна съм в блога, но от време на време пускам по някоя тема :).
Но със снимката е по различно :).
Благодаря ти!