Първо лято, което да ми досади така! Жегаво, душно, тежко, дъждовно, бездъждовно и в крайна сметка толкова кратко! Изключвам прекрасните моменти, а такива за мое щастие имаше доста! Още не съм си видяла морето, но май, май... в най-близко време... Не съм ли се докоснала до него, лятото като, че не е било истинско... такова, каквото аз го обичам. Всъщност правя някакъв опит да пиша нещо просто ей така... Липсва ми, да! Онова усамотение, вглъбение, пътуване и търсене... достигане и сливане... изливане... Заключих ги, връзвах ги, изтезавах ги, умъртвявах ги... Думите... Забравих ги!  " Няма време, няма време за това..." И те потънаха някъде и също забравиха пътя към мен. А защо ли? И така да ми липсват! Умориха ме думите на другите, макар често да търся и себе си там. Чакам досега с морето, там където няма нищо друго... само ритъм, простота, вечност, свобода... След което мога да дочакам прохладата на есента, която всъщност вече тихичко взе да се прокрадва нощем...

и на всичкото отгоре така кратко, виж сега как се разпознах в думите ти

море да ти е!

Mоре ми беше :) Макар и за няколко дни!