Първи ден - Калофер, хижа Рай - 26. 06. 2010 

Втори ден - изкачване на връх Ботев - 27. 06. 2010

Пътеката тръгва от хижа Рай, свива вляво, вдясно величествен се извисява най-високият водопад в България - „Райското пръскало”/124м./, чиито води падат с грохот към земята. Всичко е потънало в зеленина. И е мокро.



Гледките, които се разкриват по пътя нагоре са великолепни направо! Вижда се хижата, кацнала на поляната,  а наоколо простор, небе и върхове.





Наклонът е сериозен. Доста сериозен.



След няколко завоя с Ашата се замисляме дали да не се откажем.



Но пък...



Поемаме дъх и продължаваме.








Нанагорнището ми е доста тегаво, пулсът ми се ускорява, краката ми се чудят какво са ми направили, та трябва да им причинявам това... Слизането ми е много по-лесно, но първо трябва да се кача, нали? :) А трябва ли? Разбира се, че трябва! Сега съм тук и съм тръгнала, а той е ей там, някъде там, но е близо, сравнително близо, а и аз съм вече на Пътя все пак... Тесните пътеки продължават да лъкатушат покрай притискащи те от едната страна извисяващи се скали, а от другата покрай разливащи се надолу зелени склонове. 





Всичко наоколо е толкова красиво!


Това няма къде да го видиш освен тук и сега... и да го усетиш, и да се слееш с всичкото. Нито пътеписи, нито снимки могат да предадат усещането цялостно!
Приближаваме Тарзановата пътека.


По нея е по-каменисто и са сложени метални въжета за подпомагане на изкачването и слизането. 


Всъщност улесняват те доста, защото натоварването преминава от краката към ръцете, а и самото изживяване си е доста приятно (поне за мен).



Пък и адреналинът е хубаво нещо!



Оценявам отново подметките на обувките, стъпвайки по мокрите камъни. Много са важни. Хлъзгането изобщо не е желателно на такива места. Направо си е опасно! Все по-разпростиращата се мъгла скрива почти целия пейзаж наоколо, което е жалко, но от друга страна не виждаш големите пропасти.




Продължаваме нататък... Очите ми попадат на мънички, нежни цветенца, оцеляващи при тукашните условия.


Вече сме се слели с мъглата, но близо около нас се вижда добре, усещаме влагата, ситните капчици... Вали и мокри, но няма да се връщаме... Качили сме се вече толкова, няма връщане назад. И сме всички заедно... Има още няколко участъка с въжета... Минаваме и тях и изкачвайки се се озоваваме в началото на по-просторен участък. Тарзановата пътека свършва тук. Двамата нощнопристигнали решават да се върнат. Не разбрах точно защо. Ние продължаваме.


Широка местност, тясна пътечка, хълмове и върхове, галени от облаци и мъглива пелена.


Вече не вали. По едно време за кратко небето напред се изчиства и се разкрива крайната ни цел - върхът.


Точно под него се белее голямо петно, запазил се до края на юни, сняг. Оттам надолу се спуска поток, разсичащ двата склона.


Още малко и по камъни през водата преминаваме на отсрещния. Предстоят още 30 мин. до върха. Така ни информират табели. Тук наклонът отново е сериозен. Последен баир, но доста тегав. Баш накрая. Ми тръгнали сме да превземаме връх все пак! Разбирам, че всъщност се изкачваме по по-прекия път! :)


Преодоляваме последните метри със сетни сили и се озоваваме най-после горе. В далечината плуват сенки на коне. Един притичва насам-натам... Леко ме стресва, вади от унеса и замайването, причинени от умората... Установявам, че и той разтревожено прибира малко конче към групата с останалите. Най-после. Горе сме! Успяваме! Нищо, че върхът ни посреща мъглив.








Имаме време за кратък отдих преди да тръгнем наобратно. Трябва да гоним влак. Пием жадно горещ, билков чай, хапваме малко шоколад, щракваме се за спомен, подпечатваме туристическите книжки, стягаме се и поемаме обратно. Надолу ми е много по-лесно. И в двете посоки се разминаваме с различни групи - снощните палави, сладкогласни пенсионери и учениците от хижата. Наслаждавам се отново на гледките. Преминаваме през вече познатата ни Тарзанова пътека. Някак чувството е друго... Успели сме.


Ето я хижата, потънала в зеленина, насреща поляната, осеяна с коне и Райското пръскало...




Тук наистина е едно райско кътче!


За това усещане е виновен и юни с неговата свежа, дъхава, млада зеленина. Движим се по вече познатите ни пътеки и така до хижата. Имаме доста малко време за почивка, хапване, събиране на багажа. Цялата съм плувнала в пот. Не ми е останала чиста блуза, то няма и време много... Докато се приготвяме да тръгваме завалява. Наметвам някакъв измислен дъждобран. Добре, че валежът е кратък или просто като се шмугваме в гората спира да се усеща... Надолу ми е по-лесно, но краката ми започват да търнят, да дават заето, да омекват още оттук. Все пак им се събира доста ходене за два дена. Ама няма къде да ходя, ще ходя! Пък и влак гоним - 18:18 на Калофер. Следващият е в 3 през нощта. Боли, не боли, това е. Няма много време за отдих. Забравила бях лекинко за едни спускания в обратната посока, които сега се явяват изкачвания и то пак сериозни на моменти. Доста нанагорно ми се вижда. Минаваме пак през онези места с красивите гледки и пейките, самотно очакващи някой да се доближи до тях и да приседне насред цялата тази красота, изпълнен с наслада. И ето го там насреща върхът, вече далече...


От голямата Зелена поляна си откъсвам набързо няколко стръкчета мащерка и жълт кантарион, съжалявайки, че не съм си набрала повече. Ще се върна пак, специално за това! :)))


Още малко, още малко по пътечките в очакване да се появи арката и последния след нея стръмен участък. Ето ги. Спускаме се и се озоваваме точно навреме за бусчето, което вече ни очаква там, където ни остави вчера. Потегляме към Калофер. Добре, че тези 6 км. по асфалт не трябва да ги ходим. Не, че не бихме, ако се бе наложило :))), нищо че вече краката ни търнят отвсякъде. Оказва се, че влакът е с 15-20 мин. по-късно, отколкото го мислим (или това си е бил съвсем целенасочен ход на Люси:))). На гарата сме около 25 мин. по-рано. Влакът пристига пълен, от морето. Налага се да поседим в коридора, после се разпръскваме по освободили се седалки. Блажено се отпускам и се радвам, че не съм се отказала вчера. А за една бройка да го направя. 
   Останах супер доволна! Осъществих нещо, което много исках! Удоволствието, запечатаните гледки и усещания си струват всяка крачка. Когато имам възможност ще тръгна пак на някъде. Радвам се, че има с кого! Планините, морето, страната, природата ни като цяло е толкова красива! От нас се иска само да я обичаме, да й се наслаждаваме, да я пазим и да се гордеем, че сме част от нея, че точно тук сме родени. А тя, Природата го заслужава и знае как да ни се отблагодари!

......................................................................................................................................................................

Не исках да се получи чак толкова дълго, ама имам още снимки! Добре, че не ги сложих всичките!:)))

Маршрути до хижа Рай и връх Ботев
Местността Паниците и още малко инфо

и да има с кого. Път - споделен :)

Здрава бъди!

И сигурно си е било опасно в тази мъгла...
Браво на вас!