Не, че не ми се пише, пише ми се, но всичко е някак хаотично в главата ми напоследък... А защо пък само напоследък? :))) Всъщност желание нямам, уединение, спокойствие, тежки, объркани мисли са натежали... Случват ми се разни неща, които си мечтаех да ми се случат, не се случват много неща, които искам да се случват... Въпросът с работата не е мръднал, ама хич. Това, което изкарвам вече не ми стига доникъде. Има огромна разлика от преди две години да речем. Карам един доста дълъг период, изчаквателен... И доста изнервящ. В случая определено имам нужда от помощ, но и не виждам кой и как би ми помогнал. To болшинството български народ е в това положение. И физическата дейност позамря... Добре, че са хубавите неща, които се случват, че не знам иначе... Най-хубавото нещо, което се случи е виличката. Обожавам да ходя там, близо до земята, луната, росата, дъгата, прекрасните утрини и чудните залези... тишината, песента на щурците...  далече от хора... Нашето си местенце! :) Получава се малко живот в две измерения... Тук и Там... Реших да запазя някои неща само за нас си, за мен си, поне за момента... Защото това, за което бих писала е личното, вътре в мен, но вече не съм сигурна дали го искам... Някой ден може пак да пробвам рими да редя, но определено нямам желание за това сега. Може би периодично взех да пиша тук едно и също, с различни думи, но близко по смисъл... Дори не съм се връщала скоро назад да чета... Дори не съм снимала... Но и апаратът единия все номера ми прави... Слушам Музика... Личи си :))) Такава, каквато на мен си ми харесва... Наблегнах само на това (като за други неща съм с вързани ръце...)... Гмурнах се там, поток безкраен... И така... Докогато и както :))) 

Някой навън пак заби спирачки. На кръстовище сме, има пешеходна пътека. Изтръпвам всеки път. Косата ми се изправя. Продължавам да правя опити да карам... Все още има доза страх, което не е добре. Дано някой ден започна да усещам и да правя нещата като хората... И просто не мога да разбера всичкото това бързане около мен... 

Подадох си документи за курсове по английски по програмата "Аз мога", финансирана от ЕСФ. Казаха, да чакам обаждане, Eвентуално, Aко ме одобрят, чак към края на октомври... Е, ще почакаме, пък ще видим...

Сега осигуровките.

А значи ли, че съм тъпа щом не мога да правя пари?
Или пък се оказва, че съм лош играч?
И защо все първо себе си обвинявам?

Боли ме, наистина много ме боли за тях. Бъдещето е толкова неясно и буди тревоги...Това, което наистина искам за децата си е да се занимават с нещо, което обичат. И да се чувстват по своему удовлетворени. Иначе, всеки си намира пътя рано или късно! А може и да го търси цял живот :))) A и в различни моменти да тръгва по различни пътища...
Силно се надявам  да имат повече късмет, нещата за тях да се подобрят, да имат повече възможности, ама...
Аз иначе съм оптимист...
Но определено ме е страх за тяхното бъдеще.
А те иначе са прекрасни деца!
Все пак най-важното е да сме здрави, пък другото каквото-такова и колкото-толкова в крайна сметка. Да сме здрави, да сме заедно, да се разбираме и обичаме. Това е, което искам!
   
Продължавам да търся магията в живота... въпреки всичко...
или самата аз да си я създавам... вътре в мен си...

Онази вечер бе вълшебна!
Тиха, нежно-хладна...
Обляна в лунна светлина... 
Потънала в топлите му длани... 
Едни красиви, простички неща...
Обичам така!

и късмет - за теб, за детето, за вас! здрави да сте!

Благодаря, Марта! :)
Живот, здраве и късмет и за всички Вас! :)
И от чудесата, разбира се, за разкош :)