03. 10. 2013
Много смотан ден. И студен.
И аз съм смотана. Пропуснала съм срок. Егати. Шест дена. И сега актче.
В период, когато почти нищо не изкарвам, давам и хвърлям повече.
Понеже сме цъфнали и вързали.
Някой път ме наляга такова отчаяние...
Ама глупостта, разсеяността, мързелът и забравата на задълженията, нали, се заплащат, да.
Ми трябва да сме железни, какво е това?! Ще се разсейваме...
Е много ме е яд. На мене си.
Добре, че в нас си ми е уютно...
И все още смехът ми радва други отчаяни.
А днес се стеле едно отвратително, смразяващо, предзимно отчаяние сред сивотата вън.
Но... естествено, този ден е пред прага на свършека си. Гасне, гадът, гасне...
Айде да си ходи, че ми писнА!

Понякога просто си имам нужда да изхвърлям. Като се позадръсти, нали :)

Заиграва ми се с думите. Опитвам се да си ги върна... Те и без това трудно идват, пък и след като си ги пропъдил...

Четеше ми се български автор. Случайността ме отведе до "Отклонение" на Блага Димитрова. Сега жадно я изпивам.. Преполових я, отлагайки последната глътка...
Има думички дразнещи, родени от онова време, но обаятелни са непреходните, фокусът в случая и изказът преди всичко... След това ще изгледам и едноименния филм.

Искаше ми се да пиша за морето, но чрез думите си имам чувството, че ще го омърся. Чрез думите, които могат да попаднат в нечии очи, които виждат друго. Иска ми се да оставя срещата невинно-чиста, девствена и недокосната извън мен. И местата запазени такива, каквито са, което разбира се не зависи от мен, но се надявам, нали, нечии пипала да не достигат навсякъде... Ровя се из снимки и мислено се връщам там... На фона на последните студени дни, като, че е било толкова отдавна... А беше само преди месец... И пак съм щракала много. Сега не мога да се оправя :))) Чудя се дали да си оставя тези, които най-много си харесвам (a те, нескромно, според мен, не са никак малко) или да си запазя хронологичността? То може и хронологично най-хубавите, но... моментите, етапите... Трудно трия да му се не види. Дори нефокусираните са ми спомен и мост натам :))) Макар и мъгляв :))) Някой ден може и да се запиша на курс.
......................................................................................................................................................................

7.10.2013

В последно време страшно усещам липсата на баба. Една такава огромна празнота... пустота. Това беше човекът, който ме обичаше всецяло и през целия ми живот, докато бе жива, бе до мен. Голям рев му ударих тези дни. Преглъщаш, преглъщаш, но... Заля ме като вълна... Скоро братовчедка ми сподели думи по повод смъртта на баща си, които ме нацелиха право в сърцето. "Има хора уютни като дом. Прегръщаш ги и разбираш - у дома съм." Липсва ми прегръдката й...

в най големия студ, неуют и отчаяние ни липсват точно топлите скутове на бабите

моите баби от пръст и небе

Идва наш ред да приютяваме, спомняйки си :)