Отдавна свикнах да живея сама-
не разбърквай небето ми.
Неизречени ме боляха дълго слова
в облачни дири обветрени.
Всъщност това е красива тъга,
породена от най-искрени чувства
и макар да се губим в празнотата, ела,
да рисуваме - любовта е изкуство.
Да извайваме неизваяни мигове,
да докоснем несподелени мечти,
да случим неслучени жестове...
Непозната за теб съм, нали?
Бродейки в тъмното рисувах си диря -
път да намеря. Оказа се другаде...
Твоето ехо все в някой момент ме застига...
Непознат в тишината към мене тръгни.

Чудно е!