Загнездила се е дълбоко в мен тъгата -
мъглива спътница в утринта.
Душата разпилях си аз по вятъра,
Изгубих някак същността.

Помръкнали картините на спомена
се връщат като бликнала вода.
Какво се случи? Аз догонвам ги
И лутам се безпътна из леса.

Защо сред цветовете есенни умирам
и някога дали ще разбера
кое препречва пътя ми, за да се стигна...
Защо оставам си все лутаща душа?